…

и така…отново дните ми разнообразни и изпълнени с преживявания ме изкарват на изходна позиция…отново съм на компа…този път е вечер…но когато си изпаднал в пространство в което броиш само минутите,а времето не те интересува повярвайте ми това няма значение…чудя се вече няколко минути какво да напиша…и не че нямам…но се чудя дали това изпълнено с думи пространство не се превърна в оплаквачница на проблемите ми…незнам…

смъртта…не вярвам в нея…нелогично е нещата просто да изчезват изведнъж…не съм и човек,който вярва в духове…може би някъде по средата…но има момент,в който оставаш поразен дори да не си познавал този,който вече го няма….оставаш безмълвен…иска ти се да кажеш нещо,но просто не знаеш какво,защото всичко ще звучи измислено,изкуствено и някак си утешаващо…а всичко това ми лежи на едни вечни заемки от филмите и книжките…когато съчувастваш това най-добре се усеща в очите…а не по думите изплъзнали се от устата ти…очите ми…а ти отново не ги видя…съдбата разминава…и убива…а ние оставаме да се борим просто да не сме следващите…..понякога човек просто има нужда да е сам нали?