Ц

Напразно.Фасът отива да прави компания на другите във вмирисания ми джоб. Колите профучават край мен и изчезват някъде надолу.Няколко рейса лениво спират един след друг с тежки въздишки и прибират в изгарящите си туловища последните хора.

– Кво правиш?

– Ми нищо.Ще се прибирам.

– Нали винаги ще си ме спомняш?

– ОК ли си ?

– Не. Нали винаги ще си ме спомняш?

– Мисля че няма нужда да го задаваш тоя въпрос.

– Знам. Просто исках да го чуя.

– ОК ли си ?

– Не.

– Плашиш ме.

– Знам.

Тишина.

Спирка.

Един забравен човек.

Без нищо.

Един измислен автобус.

exit from a film

навън е топло…а вали сняг….

все още понякога си спомням как вървя по онзи заснежен булевард…и няма никой…толкова е пусто…никога не съм виждал улиците толкова пусти…вървя и ме е страх, че просто съм останал само аз…а снегът вали…и онази светлина от уличните лампи…потъвам до колене в преспите сняг…на playera ми върви radiohead…и ми е самотно…отивам някъде, за да се върна сега…вървя,а незнам къде отивам…

спирам се пред жълтата сграда…бъркам в джоба си…напипвам металната повърхност…студена е…захвърлям телефона си в снега…нямам вече нужда от никой…никой не иска да знае къде съм…какво съм…

след секунда лежа на побелялата земя, а край мен снегът е станл мораво червен…няма стъпки.няма пътеки.няма улици.няма хора.само аз.загледан с безжизнено-ококорени очи в черната дупка,която преди час е била небе.и все още така тихо.а лампите все още така светят.а пистолетът е все така студен…

и radiohead само все още тихо прозвучава от playera ми…том йорк продължава да пее за един филм, и за това къде е изхода от него…е!предпоалгам, че не на всеки му е писано да го намери…поне на мен не беше…

когато приятелите говорят

-ами значи си разбрал най-накрая…разбрал си какво искаш,каква е целта ти,имаш някакъв предначертан път…поне за близкото бъдеще…

-Мда е!Уж имам…Ама най-странното е, че докато покрай всичкото това разбиране разбрах и нещо друго…

-Какво?

-че всъщност няма нужда от планове.трябва нещата да се случват.

-е да де.ама като се случват ти нямаш контрол.и не може да ги оставиш просто така

-не мога.Когато играем по правилата ние правим другите щастливи…не им пречим…а когато правим каквото искаме ние играем извън правилата и правим единствено щастливи нас самите…

-ти си мъдър.

-да уе.гъза ми е мъдър.просто повтарям реплики.

-е да де.ама вярваш в тях нали…

-вярвам.ама не мога да съм щастлив,когато другите са нещастни…щастлив…всичко правим, за да сме щастливи.върховната егоистична цел на човечеството.щастието ни обърква…все като го търся и след тва ме боли…ама знаеш ли как боли…и тогава се чувствам най-истински…което ме притеснява…

-не трябва.то си е нормално…

-нормално…? кое е нормалното…все повече хора ми казват, че съм черноглед….

-не си черноглед…просто си…неразбран…хората като не разбират нещо и му лепват тъпи етикети.щото им е лесно…и се чувстват велики,защото си мислят че те анализират…че са велики психолози…че са умни….че са силни…

-ммм…ама като го чуеш от най-близкия ти, дето уж той трябва най-много да те разбира и си е стряскащо…смисъл за миг се замисляш дали наистина е така…

-еми начи той не ти е близък…смисъл близки за тези дето не те разбират и пак са до теб винаги.

-мда…ама що пък се стремим към другите-тия дето не ни разбират?

-зашото те те карат да се чувстваш различно…карат те да се чувстваш всъщност не толкова различен…отиваш при тях и правиш нормалните неща…и те сега ти харесват…заблуждаваш и хората, че ти харесват…но ти не си такъв…тва е само привидно…и след време като се осъзнаеш виждаш, че си лъгал…а да лъжеш е тъпо…най вече себе си…и пак тичаш в стаята дето те чакат тея дето те разбират…и си оставаш там…

-мда е все се връщам там…

-и те те чакат нали…забравили са всичко дето си им направил…дето си ги пренебрегвал..дето са ти намилали и дето не си ги слушал…

-забравили са…

-и не ти казават..”трябваше да ме послушаш”

-не казват…

-и те знаят кво си лайно…знаят че си мрънльо,че направо понякога си ебати лайното

-знаят…

-и все пак са там…

-там са…

-ми какво искаш тогава…ти трябва да си най-щастливия на земята…

1 април

[00:28:34] tse says: dali iskam da mina prez si4ki teq ne6ta pak
[00:28:39] marto says: ne iskash

„…ЗА ЕДНА ПУТКА,ПУТКА НЕ СТАВАЙ…“ или кратък разказ за пътищата,любовта,спънатите хора и мен след тях

…трябва да си лягам вече…но сядам пак,дори с малко нежелание и без ясна представа за какво ще пиша…дали за това,че всичко напоследък около мен и в мен е разнообразно като времето вчера…за покъртителния ми ден вчера…или за нещо друго…ами незнам…отново всичко е толкова объркано…объркано до полуда…кръстопътищата отново са пред мен…но този път просто нямам идея на къде да тръгна…загубен съм…може бi изнасилен от всичко около мен и захвърлен на тротоара…и все пак не съм тъжен…кръстоппътищата чакат…и е време да тръгна на някъде…но засега просто искам да посеdя тук и да разбера какво ми се случва всъщност…нещо като в песента…i’m losing my religion…само дето още не мога да повярвам в нещо истински…така и не мога да разбера дали губя нещата…защото можеш ли да загубиш нещо,което се оказва,че никога не си имал…нещо,което те взима при себе си,прегръщата те,иска те и след това те изритва с черен кец право в сърцето…не знам…не знам и защо ме боли заради този ритник…отдавна го получих,но се надявах да е по скоро нещо като приятелско подритване…не знам и защо не съм и много тъжен заради същия ритник…може би, защото чух думи,които не знам как изтърпях,или може би.защото знам,че може би все пак ще ме боли,но все пак някой ще ми даде хапче или нещо успокоително…дали защото хората се опитват да ме вдигнат дори и когато те са на земята…дали защото същите хора никога не са ми спестявали болката и винаги са ми давали трезва и ясн апреценка….незнам…но ето ме пак тук…сам….и с толкова много хора….с моменти на пълно щастие и моменти на отчаян полуплач…но сякаш за първи път щастливите неща,тези слънчевите са доста повече…и то пак заради тези,които винаги казват истината и за тези,които ме познават и приемат такъв какъвто съм…е след всичко…след всичките последни няколко седмици мога с чист поглед да кажа,че наистина живея…и то различно…но адски адски адсkи е хубаво да живееш…независимо всички дупки по земята и небето..тук съм още ей…и то е само защото и вие сте тук…затова ви се усмихвам мислено и ви казвам лека нощ….просто живейте…сега….защото после ще съжалявате,че пропускате нещата…моля…наистина живейте…

..

загърбвам още един ден…или може би два…и така…дали не е крайно време да се стегна и пак да вкарам малко мозъка в действие…опитвам се,а дали ще проработи този път като помощ, а не като пречка ще разбера след време…сега просто имам нужда част от старото мен да се върне,защото новото твърде много го боли….часът е 5…и ми се сънува…тъй че ви оставям и вие да сънувате или там каквото обичате да правите…

.

ей…стига сме се цупели всички…нека просто се радваме на това което имаме…

да обичаш на инат…

Когато човека отсреща мълчи какво значи…?Не….Наистина питам…нямам си никаква на идея какво ми се случва в момента…за пръв път толкова наясно със самия себе си и за първи път толкова загубен сред нещата…Том Йорк ми пее от колоната до мен а цигарата ми продължава да дими…изчезва бавно…и аз изчезвам напоследък…вече….е различно…толкова много промени…толкова много положителни неща в погледа и една основна константа светеща с някаква смразяваща светлина…събуждам се сутрин и заспивам вечер винаги с една и съща мисъл…каквото и да правя ммисълта си стои в главата ми,изблъсквайки всичко останало…опитвам се да върша разнообразни неща,които просто да не ми остават глътка въздух,за да не мисля…пробвах и това,което Васко Кеца пееше в „синева”…затворих очи за миг,за да го преживея…но този миг винаги се проточва във вечност…вечност,от която не мога да се откъсна и се въртя в един постоянен кръг,от който не мога и сякаш не искам да изляза…а това постоянно тътрене по кривата ме убива…всеки ден изчезва още една клетка…и още една…и все от тези хубавите,усмихнатите,слънчевите…гласът ми…викът ми…е като изкрещян в пустиня…но аз продължавам да крещя…но думите ми просто политат и катастрофират…изморих се….това е истината…изморих си,защото незнам дали това,към което се стремя разбира какво има в мен…не знам…не знам дали ще мога все пак да захвърля всичко….не!всъщност знам,че няма да мога…знаете ли какво друго знам…че никога не съм се чувствал по-сам…

 

А столът е все така празен и чака….

…

и така…отново дните ми разнообразни и изпълнени с преживявания ме изкарват на изходна позиция…отново съм на компа…този път е вечер…но когато си изпаднал в пространство в което броиш само минутите,а времето не те интересува повярвайте ми това няма значение…чудя се вече няколко минути какво да напиша…и не че нямам…но се чудя дали това изпълнено с думи пространство не се превърна в оплаквачница на проблемите ми…незнам…

смъртта…не вярвам в нея…нелогично е нещата просто да изчезват изведнъж…не съм и човек,който вярва в духове…може би някъде по средата…но има момент,в който оставаш поразен дори да не си познавал този,който вече го няма….оставаш безмълвен…иска ти се да кажеш нещо,но просто не знаеш какво,защото всичко ще звучи измислено,изкуствено и някак си утешаващо…а всичко това ми лежи на едни вечни заемки от филмите и книжките…когато съчувастваш това най-добре се усеща в очите…а не по думите изплъзнали се от устата ти…очите ми…а ти отново не ги видя…съдбата разминава…и убива…а ние оставаме да се борим просто да не сме следващите…..понякога човек просто има нужда да е сам нали?

Лутане…

Сутрин е…или по-скоро обяд…Но за мен е сутрин…Кибича на компа сам…Около мен се въралят изрезки от картон лепила и темперни бои…Творчество…В дясно количка а в ляво кафенце…Всичко изглежда нормлано…Като една нормална утрин…Но не е…Още съм толкова объркан…Случвало ли ви се е да имате нужда да плачете просто така заради нищо…Не мога да намеря мястото си…Не искам с София,не ми се ходи в Пловдив,не ми се ходи никъде…Просто искам за миг да изчезна и да се появя във време,когато ще съм наясно какво ще ми се случи…Редуват се моменти на абсолютно и неописуемо щастие и моменти на адска и режеща болка…Събуждам се облян в пот, а ми е адски горещо…Моменти на пълно черногледство и на грйнал поглед…Знам какво искам…За първи път знам наистина какво искам,а то не е мое….плановете до края на седмицата са стабилни,но не знам дали аз ще се окажа достатъчно стабилен за тях…

Оставям стола…Ставам и се надявам ти да седнеш там…За да те намеря като се върна от тези хаотични мисли…И за край 3 от най-силните неща,които чух напоследък:

„ти си безчувствен-не можеш да изпиташ щастие“

„не е важно дали те боли или не-радвай се че ти се случва нещо и живееш“

„все вали….

не!не вали все…просто забелязваме само облачното време“

и така…На фона на тези мисли се проектира една усмивка от преди 2 дни,която ми даде адски много надежда…Все още вярвам…А дали е просто прищявка моя само времето ще покаже…И все пак…