Сядам….Клавиаурата ми е все така черна,а аз…Аз още незнам…Сега ми е празно…Сядам за друго…За друго…Поглеждам пак прозореца на Скайпа…и отново се връщам там…Преди няколко седмици,когато не….
„…не съм на себе си.Ръцете ми са омалели…Не мога да ги контролирам….Не мога да контролирам и мислите си, които колкото и да се опитвам да спра летят все към едно и също място и един и същи човек…всъщност не успя…Поглеждам отново към телефона си…Мълчи…Мразя телефона си…Донесъл е толкова много повече болка,отколкото усмивки….Не напоследък,а през последните години…Толкова много искам да го хвyрля в кутията с омазани рапидографи и да забравя,че има и други хора около мен…Но измамната надежда,която ни подхранва с добри мисли,които в повечето случаи след това биват смачкани и набутани в поредната канализационна тръба на съзнанието, подхранва и мен и аз все още се надвам…Отварям го…Нищо!Само черните цифри отброяват пак самотното време….Затварям го и с него щраква примката на тази част,която всички виждат…Отварям контактите на скайпа….Правя отработеното джижение повтаряно до безкрай предните седмици по скрола…Две кликвания….Нов прозорец…
„ei”
“kwo staa e?”
“kaji mi nesto hubavo?”
“ (flower) “
Малкото цветенце от глупавите емотикони пониква пред очите ми…Малко зелено на стъблото…Малко жълто,и червени венчелистчета около него…Израства бавно…И с всеки пиксел,който се показва в мен се ралива усмивка…Стъписан съм…Малките неща…за първи път разбрах малките неща…Мълчание изпълва всичко в мен…Мълчание всеобхватно като най-всеобхватното нещо…Искам да отвърна…Но не мога…Още съм в някакъв налудничав,но изпълнен с щастие транс…Не мога доори да се сетя какво искам да кажа…
„obi4am te….”
8 букви които прочитам една по една…Всяка от тях ме дърпа от опиянението и за пръв път в съществуването ми заплаквам…Заплаквам от радост…Една сълза…След това още една…И още една…И още една…Целият треперя….Не ми го казват за първи път…Но за първи път наистина го усещам,макар и потракано по бутните на няколко метра по диагонал…За първи път то не звучи както искам…Казахо от някой,който иска да ти каже,че не може без теб…А казано от приятел….В момент, в който имаш нужда да чуеш именно това ,но не го осъзнаваш…Не обичам да го чувам от приятелите си…Нямам нужда,защото пред тях го усещам…Усещам го с всяка глътка бира в Строежа,с всяко кафе в Адмирала, с всяка драскулка на чина по английски, с всяка измината крачка на гърба със скъсана колянна връзка, с всяка хапка парфе, с всяка комерс вечер….Но за първи път тогава то просто ме накара да усещам ,че живея….Въпреки всичко….
“wsi4ko ste se oprawi
Wsi4ko minawa”
И наистина…Всичко се оправи….Всичко стана хубаво…Вълшебно….Като в сън….
Нещо,родено от въображението ми…но с елементи на абсолютна истина…





