exit from a film

навън е топло…а вали сняг….

все още понякога си спомням как вървя по онзи заснежен булевард…и няма никой…толкова е пусто…никога не съм виждал улиците толкова пусти…вървя и ме е страх, че просто съм останал само аз…а снегът вали…и онази светлина от уличните лампи…потъвам до колене в преспите сняг…на playera ми върви radiohead…и ми е самотно…отивам някъде, за да се върна сега…вървя,а незнам къде отивам…

спирам се пред жълтата сграда…бъркам в джоба си…напипвам металната повърхност…студена е…захвърлям телефона си в снега…нямам вече нужда от никой…никой не иска да знае къде съм…какво съм…

след секунда лежа на побелялата земя, а край мен снегът е станл мораво червен…няма стъпки.няма пътеки.няма улици.няма хора.само аз.загледан с безжизнено-ококорени очи в черната дупка,която преди час е била небе.и все още така тихо.а лампите все още така светят.а пистолетът е все така студен…

и radiohead само все още тихо прозвучава от playera ми…том йорк продължава да пее за един филм, и за това къде е изхода от него…е!предпоалгам, че не на всеки му е писано да го намери…поне на мен не беше…

1 април

[00:28:34] tse says: dali iskam da mina prez si4ki teq ne6ta pak
[00:28:39] marto says: ne iskash

да обичаш на инат…

Когато човека отсреща мълчи какво значи…?Не….Наистина питам…нямам си никаква на идея какво ми се случва в момента…за пръв път толкова наясно със самия себе си и за първи път толкова загубен сред нещата…Том Йорк ми пее от колоната до мен а цигарата ми продължава да дими…изчезва бавно…и аз изчезвам напоследък…вече….е различно…толкова много промени…толкова много положителни неща в погледа и една основна константа светеща с някаква смразяваща светлина…събуждам се сутрин и заспивам вечер винаги с една и съща мисъл…каквото и да правя ммисълта си стои в главата ми,изблъсквайки всичко останало…опитвам се да върша разнообразни неща,които просто да не ми остават глътка въздух,за да не мисля…пробвах и това,което Васко Кеца пееше в „синева”…затворих очи за миг,за да го преживея…но този миг винаги се проточва във вечност…вечност,от която не мога да се откъсна и се въртя в един постоянен кръг,от който не мога и сякаш не искам да изляза…а това постоянно тътрене по кривата ме убива…всеки ден изчезва още една клетка…и още една…и все от тези хубавите,усмихнатите,слънчевите…гласът ми…викът ми…е като изкрещян в пустиня…но аз продължавам да крещя…но думите ми просто политат и катастрофират…изморих се….това е истината…изморих си,защото незнам дали това,към което се стремя разбира какво има в мен…не знам…не знам дали ще мога все пак да захвърля всичко….не!всъщност знам,че няма да мога…знаете ли какво друго знам…че никога не съм се чувствал по-сам…

 

А столът е все така празен и чака….

…

и така…отново дните ми разнообразни и изпълнени с преживявания ме изкарват на изходна позиция…отново съм на компа…този път е вечер…но когато си изпаднал в пространство в което броиш само минутите,а времето не те интересува повярвайте ми това няма значение…чудя се вече няколко минути какво да напиша…и не че нямам…но се чудя дали това изпълнено с думи пространство не се превърна в оплаквачница на проблемите ми…незнам…

смъртта…не вярвам в нея…нелогично е нещата просто да изчезват изведнъж…не съм и човек,който вярва в духове…може би някъде по средата…но има момент,в който оставаш поразен дори да не си познавал този,който вече го няма….оставаш безмълвен…иска ти се да кажеш нещо,но просто не знаеш какво,защото всичко ще звучи измислено,изкуствено и някак си утешаващо…а всичко това ми лежи на едни вечни заемки от филмите и книжките…когато съчувастваш това най-добре се усеща в очите…а не по думите изплъзнали се от устата ти…очите ми…а ти отново не ги видя…съдбата разминава…и убива…а ние оставаме да се борим просто да не сме следващите…..понякога човек просто има нужда да е сам нали?

Лутане…

Сутрин е…или по-скоро обяд…Но за мен е сутрин…Кибича на компа сам…Около мен се въралят изрезки от картон лепила и темперни бои…Творчество…В дясно количка а в ляво кафенце…Всичко изглежда нормлано…Като една нормална утрин…Но не е…Още съм толкова объркан…Случвало ли ви се е да имате нужда да плачете просто така заради нищо…Не мога да намеря мястото си…Не искам с София,не ми се ходи в Пловдив,не ми се ходи никъде…Просто искам за миг да изчезна и да се появя във време,когато ще съм наясно какво ще ми се случи…Редуват се моменти на абсолютно и неописуемо щастие и моменти на адска и режеща болка…Събуждам се облян в пот, а ми е адски горещо…Моменти на пълно черногледство и на грйнал поглед…Знам какво искам…За първи път знам наистина какво искам,а то не е мое….плановете до края на седмицата са стабилни,но не знам дали аз ще се окажа достатъчно стабилен за тях…

Оставям стола…Ставам и се надявам ти да седнеш там…За да те намеря като се върна от тези хаотични мисли…И за край 3 от най-силните неща,които чух напоследък:

“ти си безчувствен-не можеш да изпиташ щастие”

“не е важно дали те боли или не-радвай се че ти се случва нещо и живееш”

“все вали….

не!не вали все…просто забелязваме само облачното време”

и така…На фона на тези мисли се проектира една усмивка от преди 2 дни,която ми даде адски много надежда…Все още вярвам…А дали е просто прищявка моя само времето ще покаже…И все пак…

eyes wide shut

Издухвам прахта от блога си…Просто отново имам нужда да напиша…За себе си,за вас,за всичко,което ни се случва…за всичко което не ни се случва…За това как вече все повече мълча,за това как вие мълчите…За това,че мълчанието вече не ни пречи…Защото думите са само…нещо глупаво…

the end

край…писна ми…писна ми от всичко…искам само малко внимание…а всичко е безразлично…така че се придържаме към I WANT TO RUN WITH YOU…a всичко останало sucks

crossroad

объркан съм…ама адски много…дали заради това,че заверките минаха успешно и това костваше минимум часове за спане и ся съм меко казано като зомби,дали заради това че за първи път май се чувствам удовлетворен от това което свърших през последните няколко месеца,или просто защото съм изправен пред някакво май моментно доста важно решение…което толкова много искам да взема ама просто принципите ми стоят пред мен…досеа точно тези никога не съм ги нарушавал и хич не ми се иска сега да е първия път,но…уф наистина незнам какво да правя…?някво адски странно ми е….писна ми да ме е страх и да съм етичен…ама май никога няма да се отърва от тези неща…аве ще се опраим пак

БЕЗ ДУМИ

Яко парти,подарък “СТАРФАКЪРС”,различни хора,и същите емоции…РАДВАЙ СЕ НА ТОВА КОЕТО ИМАШ,ДОРИ КОГАТО НЯМАШ НИЩО,ЗАЩОТО ТИ СИ САМ И ИМАШ ЕДИНСТВЕНО СЕБЕ СИ

personal note

всичките ми планове от последните няколко седмици на последното лято отиват по дяволите,пропаднали в няква тъпа дупка изкопана от самия мен…а аз остаВам на ръба и и чакам някой да ги измъкне от там,осъзнавайки че единствения който може да го стори съм самия аз…staring at the sun…слънцето което и без това от няколко дни липсва…и май няма скоро да изгрее…само дъжд и сняг ще има в близките месеци…ама кво да се прави…махваме с ръка и продължаваме напред пък ежедневието да си минава покрай мен…