Когато човека отсреща мълчи какво значи…?Не….Наистина питам…нямам си никаква на идея какво ми се случва в момента…за пръв път толкова наясно със самия себе си и за първи път толкова загубен сред нещата…Том Йорк ми пее от колоната до мен а цигарата ми продължава да дими…изчезва бавно…и аз изчезвам напоследък…вече….е различно…толкова много промени…толкова много положителни неща в погледа и една основна константа светеща с някаква смразяваща светлина…събуждам се сутрин и заспивам вечер винаги с една и съща мисъл…каквото и да правя ммисълта си стои в главата ми,изблъсквайки всичко останало…опитвам се да върша разнообразни неща,които просто да не ми остават глътка въздух,за да не мисля…пробвах и това,което Васко Кеца пееше в „синева”…затворих очи за миг,за да го преживея…но този миг винаги се проточва във вечност…вечност,от която не мога да се откъсна и се въртя в един постоянен кръг,от който не мога и сякаш не искам да изляза…а това постоянно тътрене по кривата ме убива…всеки ден изчезва още една клетка…и още една…и все от тези хубавите,усмихнатите,слънчевите…гласът ми…викът ми…е като изкрещян в пустиня…но аз продължавам да крещя…но думите ми просто политат и катастрофират…изморих се….това е истината…изморих си,защото незнам дали това,към което се стремя разбира какво има в мен…не знам…не знам дали ще мога все пак да захвърля всичко….не!всъщност знам,че няма да мога…знаете ли какво друго знам…че никога не съм се чувствал по-сам…

 

А столът е все така празен и чака….