да обичаш на инат…

Когато човека отсреща мълчи какво значи…?Не….Наистина питам…нямам си никаква на идея какво ми се случва в момента…за пръв път толкова наясно със самия себе си и за първи път толкова загубен сред нещата…Том Йорк ми пее от колоната до мен а цигарата ми продължава да дими…изчезва бавно…и аз изчезвам напоследък…вече….е различно…толкова много промени…толкова много положителни неща в погледа и една основна константа светеща с някаква смразяваща светлина…събуждам се сутрин и заспивам вечер винаги с една и съща мисъл…каквото и да правя ммисълта си стои в главата ми,изблъсквайки всичко останало…опитвам се да върша разнообразни неща,които просто да не ми остават глътка въздух,за да не мисля…пробвах и това,което Васко Кеца пееше в „синева”…затворих очи за миг,за да го преживея…но този миг винаги се проточва във вечност…вечност,от която не мога да се откъсна и се въртя в един постоянен кръг,от който не мога и сякаш не искам да изляза…а това постоянно тътрене по кривата ме убива…всеки ден изчезва още една клетка…и още една…и все от тези хубавите,усмихнатите,слънчевите…гласът ми…викът ми…е като изкрещян в пустиня…но аз продължавам да крещя…но думите ми просто политат и катастрофират…изморих се….това е истината…изморих си,защото незнам дали това,към което се стремя разбира какво има в мен…не знам…не знам дали ще мога все пак да захвърля всичко….не!всъщност знам,че няма да мога…знаете ли какво друго знам…че никога не съм се чувствал по-сам…

 

А столът е все така празен и чака….

…

и така…отново дните ми разнообразни и изпълнени с преживявания ме изкарват на изходна позиция…отново съм на компа…този път е вечер…но когато си изпаднал в пространство в което броиш само минутите,а времето не те интересува повярвайте ми това няма значение…чудя се вече няколко минути какво да напиша…и не че нямам…но се чудя дали това изпълнено с думи пространство не се превърна в оплаквачница на проблемите ми…незнам…

смъртта…не вярвам в нея…нелогично е нещата просто да изчезват изведнъж…не съм и човек,който вярва в духове…може би някъде по средата…но има момент,в който оставаш поразен дори да не си познавал този,който вече го няма….оставаш безмълвен…иска ти се да кажеш нещо,но просто не знаеш какво,защото всичко ще звучи измислено,изкуствено и някак си утешаващо…а всичко това ми лежи на едни вечни заемки от филмите и книжките…когато съчувастваш това най-добре се усеща в очите…а не по думите изплъзнали се от устата ти…очите ми…а ти отново не ги видя…съдбата разминава…и убива…а ние оставаме да се борим просто да не сме следващите…..понякога човек просто има нужда да е сам нали?

Лутане…

Сутрин е…или по-скоро обяд…Но за мен е сутрин…Кибича на компа сам…Около мен се въралят изрезки от картон лепила и темперни бои…Творчество…В дясно количка а в ляво кафенце…Всичко изглежда нормлано…Като една нормална утрин…Но не е…Още съм толкова объркан…Случвало ли ви се е да имате нужда да плачете просто така заради нищо…Не мога да намеря мястото си…Не искам с София,не ми се ходи в Пловдив,не ми се ходи никъде…Просто искам за миг да изчезна и да се появя във време,когато ще съм наясно какво ще ми се случи…Редуват се моменти на абсолютно и неописуемо щастие и моменти на адска и режеща болка…Събуждам се облян в пот, а ми е адски горещо…Моменти на пълно черногледство и на грйнал поглед…Знам какво искам…За първи път знам наистина какво искам,а то не е мое….плановете до края на седмицата са стабилни,но не знам дали аз ще се окажа достатъчно стабилен за тях…

Оставям стола…Ставам и се надявам ти да седнеш там…За да те намеря като се върна от тези хаотични мисли…И за край 3 от най-силните неща,които чух напоследък:

„ти си безчувствен-не можеш да изпиташ щастие“

„не е важно дали те боли или не-радвай се че ти се случва нещо и живееш“

„все вали….

не!не вали все…просто забелязваме само облачното време“

и така…На фона на тези мисли се проектира една усмивка от преди 2 дни,която ми даде адски много надежда…Все още вярвам…А дали е просто прищявка моя само времето ще покаже…И все пак…

Пешеходец

…..Отново затварям очи….Този път с надежда стискам клепачите си почти до болка….Отново ги отварям…..Да….Още съм там….Обръщам се и поглеждам студената каменна сграда на Софийския…Нищо….Студено е…Но слънчево….Поглеждам нагоре и някакъв объркал се лъч попада в полудялата ми зеница….Небето е синьо…Синьо….И чисто….Облаците….Липсват….Нищо….Поглеждам пред мен….Пешеходната пътека, отиваща към градинката на Народното събрание….Дълга…Неимоверено и неизчерпаемо дълга….Белите ивици се стесняват някъде на другия край, на който аз никога не бях….И там,където стават толкова малки,че успяват да се свият в проста малка точка,стои тя,той,те,всички,Всичко….Изпълва ме желание….Да преглътна страха си и да тръгна напред,изминавайки разстоянието между профучаващите като бясни мисли коли,изпълнен със страх и отчаяние….Но когато пред теб стои Всичко мястото ти е там по дългата пешеходна пътека,по пътя към него….Всичко,

Тръгвам….Поглеждам наляво,надясно….Всичко се случва толкова бавно….Празно…Поемам крачка напред…Една!Две!Три!.Четир….

Нещо разрязва цялата лявата част на тялото ми…Нечовешка болка пропълзява по ръката ми,изкачва се по рамото и се забива директно в мозъка…Като пирон с ръждясъл връх….Отлитам….

Няколко метра в дясно….Опирам ръце на топлия асфалт и се изправям….Всичко просто продължава да се случва…Колата стои на мястото,където бях аз…Хората продължават да пъплят по тротоарите….Колите фучат….Ставам неуверен…Кракът ме боли ужасно….Но вече тръгнах…Крачка!боли!крачкаа!боли!крачка!

Болииииииииииииииииииииииииииии……..

Лявата част отново е изпъната до разкривено в писък очертание…Този път болката е неописуема…Мозъкът ми е набит с хиляди пирони…Отново съм на асфалта…Дрехите ми са разкъсани….Единият ми кец е вече излетял….По чертанията на ноктите ми има кръв…И ме боли….Господи,колко много боли…Колко много всички и Всичко продължава да тече въобще да намира смисъл в мойто съществуване…Поглеждам към края на пешеходната пътека…А всичко стои там,със скръстени ръце и гледа сякаш малка найлонова торбичка се подмята наляво надясно от минаващите коли…Не не е така….Няколо идеи по-безучастно…Яд измества болката….Яд,разкъсващ причината поради която слязох от бордюра…Но налудничавостта ме е заслепила до толкова,че тръгвам отново….не….

Колата ме гледа два метра по надолу с окървавента си броня….Трудно е да отворя очите си…Усилията които полагам,за да го направя изтощават и макото добри клетки….Отново виждам синьото небе…Отново виждам разбързаните хора с малките си цели….Чувам преминаващите петна около мен…Толкова е шумно…Но аз не чувам….Напред….Мълчание…Изправям се с цената на неописуеми прорязвания в лявата част на мен самия…Отново поглеждам напред….Нагоре….Червено….Малка вадичка се стича по челото ми,покрай окото и пропълзява по клепача ми….Кръвта ми е гъста и пареща….А окото ми вече на може да види дори и объркан лъч,изгонен от завесата….Поемам дъх…Отрязва част от мен….Затварям очи….и тръгвам с флегматична крачка…Към всичко…Една!………..Две!…..този път не чувствам нищо….Просто виждам как камьонът приближава,усещам как металната му решетка отблъсква тялото ми и го залепя за себе си….Всеки атом от желязото се нахвурля върху мен и започва да яде….Но аз отдавна просто….Просто ме няма…А само тялото ми лети залепено на предницата на един случайно минаващ,безгрижен и спасяващ камион….Нищо….

 

 

Отварям очи….Поглеждам нагоре…Бял таван…Изправям се в леглото си още неосъзнаващ дали все още ходя по онова дълго кръстовище…Оглеждам се…Владо спи…Щорите пропусакта част от първото зимно слънце…Разтърквам очи и поглеждам ръцете си…По тях няма кръв…Отдъхвам си,но само зпривидно…А самият аз треперя…Отново оглеждам стаята,за да съм сигурен,че всичко е на мястото си,за да съм сигурен,че не всичко е безучастно…Затварям очи и лягам отново на възглавницата си…Мокра е…Моите сълзи….За това,че просто не достигнах Всичко…..За това,че Всичко беше безучастно…..Затова,че Всичко не му пукаше дали ще пресека….Затова, че Всичко просто бе там….Затова, че просто на отсрещаната страна на дългата пешеходна пътека всъщност нямаще Нищо…..

За хората и Skyp-a….

Сядам….Клавиаурата ми е все така черна,а аз…Аз още незнам…Сега ми е празно…Сядам за друго…За друго…Поглеждам пак прозореца на Скайпа…и отново се връщам там…Преди няколко седмици,когато не….

„…не съм на себе си.Ръцете ми са омалели…Не мога да ги контролирам….Не мога да контролирам и мислите си, които колкото и да се опитвам да спра летят все към едно и също място и един и същи човек…всъщност не успя…Поглеждам отново към телефона си…Мълчи…Мразя телефона си…Донесъл е толкова много повече болка,отколкото усмивки….Не напоследък,а през последните години…Толкова много искам да го хвyрля в кутията с омазани рапидографи и да забравя,че има и други хора около мен…Но измамната надежда,която ни подхранва с добри мисли,които в повечето случаи след това биват смачкани и набутани в поредната канализационна тръба на съзнанието, подхранва и мен и аз все още се надвам…Отварям го…Нищо!Само черните цифри отброяват пак самотното време….Затварям го и с него щраква примката на тази част,която всички виждат…Отварям контактите на скайпа….Правя отработеното джижение повтаряно до безкрай предните седмици по скрола…Две кликвания….Нов прозорец…

„ei”

“kwo staa e?”

“kaji mi nesto hubavo?”

“ (flower) “

 

Малкото цветенце от глупавите емотикони пониква пред очите ми…Малко зелено на стъблото…Малко жълто,и червени венчелистчета около него…Израства бавно…И с всеки пиксел,който се показва в мен се ралива усмивка…Стъписан съм…Малките неща…за първи път разбрах малките неща…Мълчание изпълва всичко в мен…Мълчание всеобхватно като най-всеобхватното нещо…Искам да отвърна…Но не мога…Още съм в някакъв налудничав,но изпълнен с щастие транс…Не мога доори да се сетя какво искам да кажа…

 

„obi4am te….”

8 букви които прочитам една по една…Всяка от тях ме дърпа от опиянението и за пръв път в съществуването ми заплаквам…Заплаквам от радост…Една сълза…След това още една…И още една…И още една…Целият треперя….Не ми го казват за първи път…Но за първи път наистина го усещам,макар и потракано по бутните на няколко метра по диагонал…За първи път то не звучи както искам…Казахо от някой,който иска да ти каже,че не може без теб…А казано от приятел….В момент, в който имаш нужда да чуеш именно това ,но не го осъзнаваш…Не обичам да го чувам от приятелите си…Нямам нужда,защото пред тях го усещам…Усещам го с всяка глътка бира в Строежа,с всяко кафе в Адмирала, с всяка драскулка на чина по английски, с всяка измината крачка на гърба със скъсана колянна връзка, с всяка хапка парфе, с всяка комерс вечер….Но за първи път тогава то просто ме накара да усещам ,че живея….Въпреки всичко….

 

“wsi4ko ste se oprawi

Wsi4ko minawa”

И наистина…Всичко се оправи….Всичко стана хубаво…Вълшебно….Като в сън….

 

Нещо,родено от въображението ми…но с елементи на абсолютна истина…

eyes wide shut

Издухвам прахта от блога си…Просто отново имам нужда да напиша…За себе си,за вас,за всичко,което ни се случва…за всичко което не ни се случва…За това как вече все повече мълча,за това как вие мълчите…За това,че мълчанието вече не ни пречи…Защото думите са само…нещо глупаво…