Тъмно е…но не от онази задушаващата тъмнина…а от лекото заздрачаване където хем малко ти се спи хем се чудиш къде ще отидеш да пиеш бири…след минути хиляди светлини летят около мен и само някакъв шепот струи от предната седалка…Цайса вече от 10 минути спи с леко отворена уста в която нахлуват не мухи а единствено нетрапчивите и едва доловими звуци на Nirvana,леко успокояващи и едновременно опияняващи…допирам глава до студеното стъкло и за миг ледени ръпки пъплят като малки неориентирани мравки по челото ми поели своя път към топлината за да издъхнат без въобще да им обърне някой внимание…нещо по черно и от мрака навън обзема съзнанието ми…затварям очи и едно приятно чувство на завръщане ме обзема…покрай мен преминава табела ИХТИМАН но за съжаление вече сънят е надделял над сетивата ми и вече съм на нещо като поляна…оранжево и жълто обгръщат цялата земя и падат около мен като последните останали войници напомнящи ми за едно не толкова оттдавна отминало време на слънце и тъга…oтварям очи и около мен оранжевото е заменено от черно…поглеждам навън-отново тези хиляди светлини,напомнящи ми за светлината,,,нея няма да я има още поне няколко часа и всяака клетка в мен тържествува….

 

…отварям очи и отново е тъмно…пред мен е само тъмния асфалт огрян от някоя заблудена и самотна лампа…отново гъст задушлив дим нахлува в дробовете ми и поет от вятъра отлита на високо за да се слее с нещо което никой не вижда и да остане там завинаги…проследявайки пътя му оранжевите неща избити от вятъра започват едно по едно да падат агонизиращо и едновременно толкова леко към тъмния и спокоен асфалт…всичко ми се струва като излято от думите на някой разказващ приказки за деца…за деца на мен,заявръщащ се към тъмнината ,потопен в чувство на необратимо своеволие застигнало и загнетило се в безвъзвратно сивата ми вътрешност…затварям очи…

 

…помня розово небе…

 

…отвАрям очи….светло е.адски светло и аз стоя върху водата…а около мен милиони минзухари-жълто оранжеви невъзмутими и неинтересуващи се от тоновете ytong на хижите около тях…минзухари осъдени да живеят само един сезон,самотни и в същото време толкова близо до тези до тях,минзухари родени за да увяхнат,с предопределена съдба и все пак гордо изпъчили се на слънцето недокоснати от тъга И vжалост….

 

 

Беше скучен но магическо-приказен уикенд