без запетаи…

Тъмно е…но не от онази задушаващата тъмнина…а от лекото заздрачаване където хем малко ти се спи хем се чудиш къде ще отидеш да пиеш бири…след минути хиляди светлини летят около мен и само някакъв шепот струи от предната седалка…Цайса вече от 10 минути спи с леко отворена уста в която нахлуват не мухи а единствено нетрапчивите и едва доловими звуци на Nirvana,леко успокояващи и едновременно опияняващи…допирам глава до студеното стъкло и за миг ледени ръпки пъплят като малки неориентирани мравки по челото ми поели своя път към топлината за да издъхнат без въобще да им обърне някой внимание…нещо по черно и от мрака навън обзема съзнанието ми…затварям очи и едно приятно чувство на завръщане ме обзема…покрай мен преминава табела ИХТИМАН но за съжаление вече сънят е надделял над сетивата ми и вече съм на нещо като поляна…оранжево и жълто обгръщат цялата земя и падат около мен като последните останали войници напомнящи ми за едно не толкова оттдавна отминало време на слънце и тъга…oтварям очи и около мен оранжевото е заменено от черно…поглеждам навън-отново тези хиляди светлини,напомнящи ми за светлината,,,нея няма да я има още поне няколко часа и всяака клетка в мен тържествува….

 

…отварям очи и отново е тъмно…пред мен е само тъмния асфалт огрян от някоя заблудена и самотна лампа…отново гъст задушлив дим нахлува в дробовете ми и поет от вятъра отлита на високо за да се слее с нещо което никой не вижда и да остане там завинаги…проследявайки пътя му оранжевите неща избити от вятъра започват едно по едно да падат агонизиращо и едновременно толкова леко към тъмния и спокоен асфалт…всичко ми се струва като излято от думите на някой разказващ приказки за деца…за деца на мен,заявръщащ се към тъмнината ,потопен в чувство на необратимо своеволие застигнало и загнетило се в безвъзвратно сивата ми вътрешност…затварям очи…

 

…помня розово небе…

 

…отвАрям очи….светло е.адски светло и аз стоя върху водата…а около мен милиони минзухари-жълто оранжеви невъзмутими и неинтересуващи се от тоновете ytong на хижите около тях…минзухари осъдени да живеят само един сезон,самотни и в същото време толкова близо до тези до тях,минзухари родени за да увяхнат,с предопределена съдба и все пак гордо изпъчили се на слънцето недокоснати от тъга И vжалост….

 

 

Беше скучен но магическо-приказен уикенд

personal note

всичките ми планове от последните няколко седмици на последното лято отиват по дяволите,пропаднали в няква тъпа дупка изкопана от самия мен…а аз остаВам на ръба и и чакам някой да ги измъкне от там,осъзнавайки че единствения който може да го стори съм самия аз…staring at the sun…слънцето което и без това от няколко дни липсва…и май няма скоро да изгрее…само дъжд и сняг ще има в близките месеци…ама кво да се прави…махваме с ръка и продължаваме напред пък ежедневието да си минава покрай мен…

цветовете на дъгата

червено,зелено,жълто,синьо…стоя и ги гледам и се чудя дали да ги оставя да ме потопят в себе си дали…дали да се остввя да отлетя от това нещо,което ме е обгърнало или да остана тук…тук ,където никой не го е грижа за другите и колкото и да говорим за себе си и между себе си,всъщност ние мислим само за себе си и за никой друг…мисля си,че държа решението на проблемите си в ръцете си,а дали наистина е така…?усмивките бавно чезнат някъде от където е вече твърде късно някой да ги върне…само сълзите можем да извикаме двама с теб,защото болката е винаги в нас и само нея можем да управляваме…и така чак до онзи ден,в който срещнем някой който да ги изгони,но този някой е сякаш заложено да не съществува…така че пак алтернативата е да чакаме НЕЯ и онзи ден,в който тя да дойде и да ни изведе за ръка за едНо последно кафе,за един последен поглед към слънцето,за последна глътка въздух,за последна целувка…а защо да чакам толкова дълго…нима смърТта не е курва на повикване и нима не си играем с телефона и всеки ден…защо да чакаме и да тънем в мизерия и празнота…

червено,синьо,зелено,жълто….и отговорът ми е в тях…готов за един последен флирт с НЕЯ,готов да надскоча границите на себе си за да Достигна до една омразна самотна нирвана,която ме кара да осъзная че няма за какво вече да живея и единственото което още чакам е НЕЯ…последното ми fuckbudy….

ставам и отивам в банята…белите плочки ме подтискат с чистота си,а и единственото което виждам в суровия им до болка чист отблясък са очите ми….плувнали в безсушие защото отдавна спРях да плача…

завъртам крана и студено чувство обзема краначашата,която поставям под чучура…тя усеща самотата защото е далеч от шкафа-от другите чаши…тя сякаш предвкусва в хлорираната и студена вода това и че тя след миг ще се срещне с НЕЯ-разбита на хиляди парченца на топлиЯ и меко кафеникав под,изпусната от сухата ръка превързана с конец,който някога е означавал нещо…

затварям крана…хлорираните бели частици бягат нагоре във вОдата,състезавайки се със себе си бързайки да се срещнат пак с НЕЯ,среща-награда за едНо първо и последно състезание…

измивам зЪбите си с надежда острия ментов вкус да ме изтръгне от този налудничав транс…но връщане назад няма…тя вече чука на вратата…толкова бързо дойде…а я повиках само преди 15 мин…

синьо,зелено,жълто,червено изчезват в корЕма ми ,разтворени от чаша студена хлорирана вода…отивам да отворя…тя стои на прага. в черно…обичам да е в черно -отива и…целувка за здрасти…лягам на леглото…а тя се нахвърля върху мен…за един полседен път тя ще бЪде с най-добрия,който е имала-тя-смъртта и аз жертвата…

мечтиииииииииииииииииииииииии

Идилия –или с две думи казано на гачко мечтатаJ

Зима е!януари а януари няма кво да се лъжем-студено е…ако случайно решите да минете през студетски грда правилното място е 36А…взимате асансьора като натискате копчето без ръкавици иначе не дава контакт и поемате към 7 етаж…предпоследната стая в дъното с някви мисли на Гьоте по нея…отваряте и влизате в личната мечта на гачко….

Всъщност едва ли ще видите нещо но определено още от коридора ще усетите леко слядникавата миризма на тютюн …пробивате си път през гъстат мъгла и влизате в рая…вътре отбор юнаци са наредили мнооооооооооооооого наргилета и пушат…ама поне 5-6…има сякви видове тютюни…ама от яките J момчетата си пушат доволно размазали се…усещате и лека миризма на карамфил-100% от греяната ракия приготвена преди минутка…топло е защото въглените постояно се сменят и котлона работи поне вече 24 часа…посрещат ви с усмихва,тикват ви наргиле в ръката смело завързано ластик за пръста ви,в другата някакс е озовава порцеланова чашка с греяна ракия…и загледани в запотените прозорци потъвате в мечтата на единс срастен наргиле-пушач…добре дошли в ГАЧЛАНДИЯ….enjoy

P.S: историята или описанието могат да се отдалечават малко от истинската история но разказвачът не поема отговорност защото снощи докато си записваше в мислите те бяха през 3 етажа и спяха спокойно в 314…